Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2016 04:35 - Момичето със приказките днес го няма.
Автор: samuraivk Категория: Други   
Прочетен: 908 Коментари: 0 Гласове:
0






06.02.2011 Понякога си мисля, че ме няма... Понякога си мисля, че ме няма... Или поне не съм във този свят. Живея отстрани. И наблюдавам. И то ми стига, за да се боля. А се боля от някакви обичания, които няма на кого да дам. Преди си мислех, че да бъда ничия е равно на огромна свобода. А то отблизо е съвсем като решетка. Заключена съм в себе-си-затвор. И упорито шия трънчета по клетката, за да не влезе никой тук...А кой... А кой ли би поискал да го пусна в най-тъмното Далеч на моя свят. И ставам по-далечна...и замръзвам. И ми е все едно, че се боля. написа caribiana на 10.3.11


04.02.2011 В прозорците изгрява
Петък Вечер, В прозорците изгрява Петък Вечер, препила със бръмчащо електричество, със погледи на влюбени момчета и със усмивките на влюбени момичета. Горещо и е. Нищо че под нулата показват термометрите на синоптиците. На нея и е топло. И танцува пристъпвайки едва-едва по жиците протегнати между разголените клони, между комините, подобни на лули, между облечените със пране балкони и зимните подсмърчащи стрехи. А уличните лампи и доливат оранжево-мъглива светлина... И тя изглежда още по-красива във своя малък февруарски танц. Понякога градът ме омагьосва с внезапните си тайни измерения. Вълшебната му пръчка ме докосва и ставам болна. От въображение. написа caribiana на 10.3.11


02.02.2011 Затихваш... Тихо ме
болиш... Затихваш... Тихо ме болиш... Безшумен си съвсем като сълза. В дълбокото на моите очи се дави някаква отчаяна мечта. Спасителните пояси ги свърших. Останаха ми котви. Много тежки. Не зная как да я спася. И също не зная няма ли да бъде грешка. Мечти-удавници си имам много. Те са солта във всичките ми рани. Напомнят себе си. Напомнят болката. И любовта, която не остана... Да я спася ли... Глупава мечта! Защо избра при мен да се удави... А ти си тих...съвсем като сълза. Болиш ме тихо. И не преболяваш. написа caribiana на 10.3.11


30.01.2011 От както няма кладенци,
не те гадая. Освен по полета на птиците в небето. По знаците на мнимите случайности. И по следите ти в сърцето ми. Понякога се бъркам и се губя между беззвучието ти, което плаши и моята неправомерна лудост, назъбена от счупените чаши. И ставам друга. И не се познавам. Боля се силно. (Тебе те изплаквам.) Руша се цялата. А после разпилявам разбитите парченца от душата си. А всъщност всичко от което се нуждая е да ти преповтарям тихо, до отмала че те обичам, чуваш ли, обичам те, и цялата съм обич, цялата... И за това съм страшно нелогична, и глупава и лоша и горчива... Защото те обичам. И обичам. И обичам. До края на света. И до безсилие. написа caribiana на 10.3.11


28.01.2011 Момичето със
приказките днес го няма. Не ти разказа най-красивата от всички. Разбра, че нямаш нужда от разказване. Нито пък имаш нужда от обичане. И просто си отиде мълчаливо от твоя свят (от който я болеше). Научила се е да си отива. И друг път си е тръгвала по спешност. След нея има други. Тя го знае. И точно за това не и е мъчно. Те също знаят приказки. Или не знаят. (Ако не знаят, ти ще ги научиш.) Това е нещо просто обичайно под земното безизразно небе. Момичето със приказките днес го няма. И всичко е наред. Съвсем наред. написа caribiana на 10.3.11


27.01.2011 И тебе ще изплача.
Няма страшно. По-лошото е, че болиш отвътре... че цялата съм тъмна, пуста, прашна, изгубена между нощта и утре. Наивна съм до глупост. И го зная. Но все не съумявам да съм друга. Все чакам приказката, на която края ще бъде хубав. Просто хубав... Но явно все не случвам разказвача, който ще може да ми я напише. Сега и тебе трябва да изплача. А толкова мечтаех да подишам в ръцете ти, които не докоснах, да те целувам после. До без дъх. Но сигурно така съм омагьосана... А те обичам...както никой друг. написа caribiana на 10.3.11


26.01.2011 Ти не обичаш мен, знам.
Не обичаш мен. Обичаш начина, по който те обичам. Обичаш тъжното ми есенно небе със облаци от посивели стихове, които никога не би прочел не би разбрал на би усетил Обичаш тихата ми самота в която се разлиствам като цвете обичаш начина по който се усещаш когато те обичам мълчаливо обичаш непонятната ми нежност която отдалече те опива, обичаш да ме има в твоя свят и през очите ми да виждаш себе си, обичаш чувството, че аз съм там дори когато съм объркано-далечна... Обичаш моето "обичам те" и болката когато казвам, че ми липсваш... Обичаш чувството да бъда твоя. Но мене не... не ме обичаш... написа caribiana на 10.3.11


25.01.2011 Защото те измислях по-
добър, ти беше по-добър, поне за малко. А след това светът се счупи и видях от другата страна на огледалото. Видях и теб, и себе си видях - ти - най-обикновен. А аз - глупачка. Светът повдигна тъжно рамене и ме помоли само да не плача... Макар, че знаеше, че няма да успея. И всъщност знам, че му е все едно. След три минути ще забрави. Ще се смее. А аз ще вярвам в някаква любов, която просто няма как да съществува в отломките на този грозен свят. Ако извикам, кой ли ще ме чуе... Я по-добре да пазя тишина... написа caribiana на 10.3.11

Автор Caribiana




Тагове:   стихове на caribiana,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: samuraivk
Категория: Други
Прочетен: 314495
Постинги: 453
Коментари: 31
Гласове: 382
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031